Времето, когато площадите бяха преизпълнени с народ, който скандираше „45 години
стигат” и пееше „Комунизмът си отива, спете спокойно, деца”, остана далеч назад.
Хората от моето поколение нямат никакъв спомен нито за онези 45 години, нито за
началните години на прехода, които за нас бяха детски сън.
В училище се преподаваше много повече за извращенията на националсоциализма,
отколкото за нашия социализъм. Знаем откъслечни неща за него от родителите си, от
семейната ни история. Върху разказа за тоталитарното минало тихомълком се
наложи един друг фалшив разказ, който изпълва някои с носталгия. С “Ботушът” се
опитвам да разкажа на поколението си за престъпленията на тоталитарния режим, да
проумея механизмите им, да запазя във времето поне малка част от безбройните
истории, които избледняват с всеки изминал ден.
Трудно е да се говори за убитите, измъчваните, изселените, репресираните. За
неосъществените съдби, за изкривените животи, за унизителните компромиси, за
бодряческите комсомолски рапорти, за кварталното доносничество, за другарските
съдилища. За повсеместното бездарие, обуто в ботуши.


Но този разговор става все по-належащ, при това не само заради паметта, а и заради
времето, в което живеем. Именно сега, когато опасността от повторение е по-голяма
отвсякога, трябва да се вглеждаме в процесите, довели отделни човешки същества
до изстъпления отвъд най-страшните ни представи. Защото някога и те са били деца.